Турция разкрива основната тайна на Запада – Дълбоката държава

Изразът „дълбока държава” днес се използва все по-често в политическата сфера и постепенно преминава от журналистиката в общоприет политически език. В същото време самият термин се размива и всеки започва да го разбира различно. Време е да разгледаме по-подробно феномена, описван като дълбока държава. Много е важно да се проследи кога и къде се използва тази концепция.

Тази фраза се появява за първи път в турската политика през 90-те години на ХХ век и описва много специфична ситуация в тази страна. На турски „дълбока държава“ е derin devlet. Това е важно, тъй като всички последващи приложения на тази концепция са по един или друг начин свързани с първоначалното значение на формулата, която се появява за първи път в Турция.

В Турция, започвайки с Кемал Ататюрк, възниква едно напълно определено политическо и идеологическо движение – кемализмът. В центъра му е култът към самия Кемал Ататюрк (буквално „баща на турците“), строгият секуларизъм (отказ да се придаде на религиозния фактор не само политически, но и социален характер), национализмът (включително акцент върху суверенитета и единство на всички граждани на многоетническа Турция), модернизъм, европеизъм и прогресивизъм. Кемализмът в много отношения е пряка антитеза на мирогледа и културата, които доминират в религиозната и традиционалистка Османска империя.

От самото създаване на Турция кемализмът е бил и в много отношения остава доминиращият код на съвременната турска политика. На базата на тези идеи върху руините на империята се създава турската национална държава.

Кемализмът открито доминира по време на управлението на самия Кемал. И след това тази щафета е била предадена на неговите политически наследници.

Идеологията на кемализма включва партийна демокрация в европейски стил. Но в същото време реалната власт е съсредоточена в ръцете на военното ръководство на страната – преди всичко Съвета за национална сигурност (НСС). След смъртта на Ататюрк именно военният елит става пазител на идеологическата ортодоксия на кемализма. Всъщност Националната служба за сигурност на Турция е създадена през 1960 г. след държавен преврат. Ролята ѝ нараства значително след поредния преврат през 1980 г.

Трябва да се отбележи, че много висши чинове от турската армия и разузнаването са членове на масонски ложи. Така кемализмът е тясно преплетен с военното масонство.

Всеки път, когато турската демокрация се отклонява от кемализма, както надясно, така и наляво, турската армия отменя изборните резултати и започваха репресии.

Но си струва да се обърне внимание на факта, че терминът „derin devlet“ се появява в Турция едва през 90-те години на ХХ век. Точно в този момент започва значителен растеж на политическия ислямизъм в Турция. И тук за първи път в историята на Турция се усеща противопоставянето между идеологията на дълбоката държава и политическата демокрация.

Още повече, че проблемът възниква точно когато ислямистите на Неджметин Ербакан и неговия последовател и приемник Реджеп Тайип Ердоган всъщност се насочиха към алтернативна политическа идеология, която директно оспорва кемализма. Това се отнасяше за всичко: ислям вместо секуларизъм, контакти с Изтока повече отколкото със Запада, мюсюлманска солидарност вместо турски национализъм. Като цяло салафизъм и неоосманизъм вместо кемализъм. Това включва и антимасонска реторика, характерна преди всичко за Ербакан. Вместо масонски тайни общества, светският военен елит разчиташе на традиционните суфийски ордени и умерени ислямски мрежови организации, като нурсизма на Фетхуллах Гюлен.

Тук се появява идеята за дълбоката държава (derin devlet) като описателен образ на военно-политическото кемалистко ядро ​​на Турция, което се възприема като над политическата демокрация и по собствено решение отменя резултатите от изборите, арестува политически и религиозни фигури, т.е. постави се над правните процедури на политика от европейски тип. Изборната демокрация работеше само когато отговаряше на политиката на военните кемалисти. След като се оттегли от това на критична дистанция, както в случая с ислямистите, които се основаваха на съвсем различна идеология, напомняща повече на османизма, отколкото на кемализма, една партия, дори и да спечели изборите и да оглави правителството, може да бъде разпръсната без никакво обяснение. Нещо повече, в такива случаи „спирането на демокрацията“ няма строго конституционно основание – неизбраните военни действат от „революционна целесъобразност“, за да спасят кемалистка Турция.

По-късно Ердоган започна истинска война с дълбоката държава Турция, която кулминира в делото Ергенекон, започнало през 2007 г., когато (под крехкия предлог за подготовка за преврат) беше арестувано почти цялото военно ръководство на Турция.

По-късно обаче Ердоган се скара с бившия си съратник Фетхуллах Гюлен, който беше дълбоко инкорпориран в западните разузнавателни служби, и възстанови статута на много членове на дълбоката държава, сключвайки прагматичен съюз с тях – предимно на общата основа на турския национализъм. Дебатът за секуларността беше смекчен и отложен. Тогава – и особено след неуспешния опит на гюленистите да свалят Ердоган през 2016 г. – самият Ердоган започва да се нарича „зелен кемалист“. Но въпреки това, по време на тежката конфронтация с Ердоган, позициите на дълбоката държава в Турция бяха значително отслабени, а идеологията на кемализма беше размита (макар че остана).

От този сюжет от политическата история на съвременна Турция могат да се направят редица общи изводи. И така, дълбока държава може да съществува и има смисъл, когато:

– има демократична избирателна система;
-над тази система обаче има неизбираема военно-политическа власт, споена заедно от много специфична идеология (независима от победата на една или друга партия);
-съществува тайно общество (например от масонски тип), обединяващо военно-политическия елит.

А дълбоката държава дава да бъде видяна, когато започнат очевидни противоречия между формалните норми на демокрацията и властта на този елит (иначе самото съществуване на дълбоката държава не е очевидно).

Дълбока държава е възможна само в либерална демокрация, дори номинална. Когато имаме работа с явно тоталитарни политически системи – както в случая с фашизма или комунизма – няма нужда от дълбока държава.

В този случай една строго идеологизирана група е открито призната за висша власт, която се поставя над формалните закони. Еднопартийното управление подчертава този модел на управление – и не се очаква идеологическа или политическа опозиция. И само в демократичните общества, където уж не би трябвало да има управляваща идеология,

дълбоката държава се явява като феномен на „скрит тоталитаризъм“, само че не отхвърля демокрацията и многопартийната система като цяло, а ги управлява, манипулирайки ги по нейна собствена преценка.

Комунистите и фашистите открито признават необходимостта от управляваща идеология и това прави тяхната политико-идеологическа власт пряка и явна. Либералите отричат ​​идеологията, но я имат. Това означава, че те влияят върху политическите процеси, основани на либерализма като доктрина, но само имплицитно, косвено.

Либерализмът разкрива своя откровен тоталитарен и идеологически характер само когато има противоречие между него и демократичните политически процеси в обществото. Либерализмът и демокрацията не са едно и също нещо, тъй като демокрацията в някои случаи може изобщо да не е либерална.

В Турция, където либералната демокрация беше заимствана от Запада и не се вписваше добре в политическата и социалната психология на обществото, дълбоката държава беше лесно открита и получи името си.

В други демократични системи присъствието на тази тоталитарно-идеологическа власт, нелегитимна и формално „несъществуваща“, се усети по-късно. Но турският пример е от голямо значение за самия феномен, тъй като именно в него всичко е кристално ясно – от един поглед.

Източник

Превод