Дълбоката държава излезе от тъмното!

Дълбоката държава в САЩ се опира на две основни инстанции – Съвета за международни отношения (CFR), който беше разгледан подробно в предишната статия, и американското неоконсервативно движение.

Неоконсерваторите първоначално са троцкисти, които ненавиждат СССР и Сталин, защото Русия е изградила (според тях) не интернационален, а „национален“ социализъм, т.е. социализъм в една, отделно взета държава. Следователно, според тях, не е било създадено пълноценно социалистическо общество и не е имало истински капитализъм. Троцкистите смятат, че истинският социализъм е възможен само след като капитализмът стане планетарен и победи навсякъде, като необратимо смеси всички етнически групи, народи, култури и премахне традициите и религиите. Едва тогава (а не преди това) ще се стигне до световна революция.

Ето защо, решават американските троцкисти, че е необходимо да се помогне по всякакъв начин на глобалния капитализъм и на САЩ като негов флагман и да се опитат да унищожат СССР (а след това и Русия като негов наследник) заедно с всички суверенни държави. Социализмът може да бъде само строго интернационален, което означава, че САЩ трябва да затвърдят хегемонията си и да унищожат противниците си, едва тогава, когато богатият Север установи пълното си господство над бедния Юг и международният капитализъм властва навсякъде, ще се създадат предпоставки за преминаване към следващата фаза на историческото развитие.

За да осъществят този дяволски план, американските троцкисти взеха стратегическо решение да влязат в голямата политика, но не пряко, тъй като в САЩ никой не гласува за тях, а чрез големите партии. Първо чрез демократите, а след това, когато заговорниците дойдоха на почит, и чрез републиканците.

Троцкистите открито признаваха нуждата от идеология. Те презираха парламентарната демокрация, смятайки я за обикновено прикритие на едрия капитал. По този начин, наред с CFR, в Съединените щати беше подготвена друга версия на дълбоката държава. Неоконите не афишираха своя троцкизъм, напротив, съблазняваха класическите американски милитаристи, империалисти и поддръжници на глобалната хегемония. И с тези хора, които преди Тръмп бяха едва ли не пълноправни господари на Републиканската партия, Тръмп трябваше да се пребори.

В известен смисъл американската дълбока държава е биполярна, т.е. тя има два полюса – ляво-глобалистки (CFR) и дясно-глобалистки (неоконите).

Но и двете организации са надпартийни, не се избират от никого и са носители на засилена, натрапчива – всъщност открито тоталитарна – идеология. В много отношения те съвпадат помежду си, като се различават само по реториката. И двете са твърдо против Русия на Путин и Китай на Си Дзинпин, както и против многополярността като цяло.

Вътре в САЩ обаче и двата полюса –  ляво-глобалисткият (CFR) и дясно-глобалисткият (неоконите) са еднакво твърдо против Тръмп, тъй като той и неговите поддръжници въплъщават старата версия на американската политика, която няма нищо общо с глобализма и е съсредоточена върху вътрешните проблеми.

Но подобна позиция на Тръмп е истински бунт срещу системата. Не по-малко от ислямистката политика на Ербакан и Ердоган в случая срещу кемализма в Турция.

Ето едно обяснение защо тезата за дълбоката държава в Съединените щати се появи с президентството на Тръмп. Доналд Тръмп и неговата линия получиха подкрепата на критична маса американски избиратели. Но се оказа, че тази позиция не отговаря на вижданията на дълбоката държава, която се разкри, като започна да действа остро срещу избрания президент извън законовите рамки и да погазва нормите на демокрацията. „Демокрацията това сме ние“ обяви ефективно дълбоката държава в Съединените щати. Много критици започнаха да говорят за държавен преврат. Така по същество беше. Правителството в сянка в САЩ влезе в схватка с демократична фасада и започна все повече да заприличва на диктатура. Либерална и глобалистка.

Сега нека видим какво може да означава тезата за дълбоката държава в случая с европейските държави. Напоследък европейците започнаха да забелязват, че нещо необичайно се случва с демокрацията и в техните държави. Населението гласува според предпочитанията си, като все по-често подкрепя различни популисти, предимно десни, но някаква власт в държавата веднага и сурово бламира победителите, репресира ги, очерня ги и насилствено ги отстранява от власт. Това виждаме във Франция с Макрон и партията на Марин льо Пен, в Австрия с Партията на свободата, в Германия с Алтернатива за Германия и партията на Сара Вагенкнехт, в Холандия с Герт Вилдерс и т.н. Те печелят демократични избори, но са още по-отдалечени от властта.

Звучи ли ви позната тази ситуация? Да, много напомня на Турция и кемалистката армия. Така че ние си имаме работа с дълбоката държава и в Европа.

Веднага прави впечатление, че във всички европейски държави тази институция няма националност и действа строго по едни и същи калъпи. Това не е само френска дълбока държава, а и германска, австрийска, холандска и т.н. Това е общоевропейска дълбока държава, която е част от единна глобалистка мрежа. Центърът на тази мрежа е в американската дълбока държава, на първо място в CFR, но тази мрежа обхваща и Европа, където левите либерали в тесен съюз с икономическата олигархия и постмодерните интелектуалци (почти винаги произхождащи от средите на троцкистите) съставляват европейската управляваща класа, която не е избирана от никого, но притежава тоталитарна власт. Тази класа признава себе си за част от обединената атлантическа общност. По същество това е елитът на НАТО. И отново можем да си спомним за турските военни. НАТО е поддържащата структура на цялата глобалистка система, т.е. военното измерение на дълбоката държава на колективния Запад.

Не е трудно да локализираме европейската дълбока държава в структури, подобни на CFR: в европейския клон на Трилатералната комисия, във форума на Клаус Шваб в Давос и т.н. Именно на фона на тази властова плоскост европейската демокрация се препъва, когато, подобно на Тръмп в САЩ, се опитва да направи избор, смятан за „погрешен“, „неприемлив“ и „осъдителен“ от европейските елити. И не става дума само за формалните структури на Европейския съюз. Става въпрос за една много по-мощна и ефективна сила, която изобщо няма правни форми.

Това са носителите на идеологическия код, който според формалните закони на демокрацията просто не би трябвало да съществува. Те са пазителите-стражи на дълбокия либерализъм, които винаги реагират остро срещу всяка заплаха, произлизаща от самата система на демокрацията.

Както и в случая със Съединените щати, масонските ложи играят важна роля в политическата история на Европа в ново време – централата на социалните реформи и светските преобразования. Днес няма голяма нужда от тайни общества, те отдавна не действат открито, но поддържането на масонската традиция е част от културната идентичност на Европа.

Така стигаме до най-високата степен на недемократична, крайно идеологизирана институция, действаща в нарушение на всякакви законови правила и норми, която има пълна власт в Европа. Това е непряка власт или тайна диктатура. Европейската дълбока държава като неразделна част от единната система на колективния Запад, споена от НАТО.

Последното, което ни остава, е да приложим принципа на дълбоката държава към Русия. Характерно е, че в руския контекст този термин се използва много рядко или изобщо не се използва. Това не означава, че в Русия няма нищо подобно на дълбока държава. По-скоро означава, че нито една значима политическа сила с критична обществена подкрепа все още не се е сблъскала с нея. Въпреки това е напълно възможно да се опише случай, който може да се нарече „руска дълбока държава“ с известна степен на условност.

В Русия след разпадането на СССР държавната идеология беше забранена и в това руската конституция напълно съвпада с други номинално либерално-демократични режими. Има многопартийни избори, пазарна икономика, светско общество и правата на човека се спазват. Тоест, съвременна Русия, от формална гледна точка, не се различава фундаментално от страните от Европа и Америка или от Турция.

Въпреки това в Русия съществува имплицитна надпартийна власт и тя е особено забележима по време на управлението на Елцин. По онова време тази инстанция се наричаше с обобщения термин „семейство“. „Семейството“ изпълняваше функциите на дълбока държава. И ако самият Елцин беше законен (макар и нелегитимен) президент, то останалите му членове не бяха избирани от никого и нямаха никакви законни правомощия.

„Семейството“ през 90-те години се състоеше от роднини на Елцин, олигарси, верни служители на правоохранителните органи, журналисти и убедени либерали-западняци.

Те бяха тези, които провеждаха основните капиталистически реформи в страната, като ги прокарваха независимо от законодателството, променяха го по свое желание или просто го игнорираха. И действаха не само заради кланови интереси, а като истинска дълбока държава, забранявайки едни партии и изкуствено подкрепяйки други, лишавайки от власт победителите (КПРФ, ЛДПР) и давайки я на неизвестни и незабележими хора, контролирайки медиите и образователната система, пренасочвайки цели отрасли към верни фигури и премахвайки неща, които не са им интересни.

Дълбоката държава като термин не беше позната в Русия по онова време, но самото явление беше очевидно.

В същото време трябва да се отбележи, че за толкова кратък период от време след разпадането на открито идеологизираната еднопартийна система в Русия не би могла да се формира самостоятелно пълноценна дълбока държава. Закономерно новите либерални елити просто се присъединиха към глобалната западна мрежа, черпейки оттам идеология, както и методологията на косвената власт – чрез лобиране, корупция, медийни кампании, контрол върху образованието, установяване на критерии за това кое е полезно и кое вредно, кое е позволено и кое трябва да се забрани.

Елцинистката дълбока държава наричаше своите опоненти червено-кафяви, съзнателно блокирайки сериозни атаки както отдясно, така и отляво. Но това означава, че е съществувала някаква идеология (официално непризната от Конституцията), въз основа на която са се вземали подобни решения за правилно и неправилно. Това беше либерализмът.

Дълбоката държава възниква едва в демокрацията като идеологическа институция, която я коригира и контролира. Тази тайна сила има напълно рационално обяснение. Без такъв наддемократичен регулатор либералната политическа система може да се промени, тъй като няма гаранция, че хората няма да изберат сила, която да предложи свой, алтернативен път на обществото. Точно това се опитаха да направят Ердоган в Турция, Тръмп в САЩ и популистите в Европа и отчасти успяха. Но конфронтацията с популистите принуждава дълбоката държава да излезе от сянката. Това беше лесно в Турция, тъй като кемалисткото военно господство до голяма степен беше плод на историческата традиция.

Но в случая със САЩ и Европа откриването на идеологически щаб, който действа чрез принуда, тоталитарни методи, нарушава закона и няма електорална легитимация, е скандал, защото нанася непоправима вреда на наивната вяра в мита за демокрацията. Дълбоката държава е изградена върху циничната – съвсем в духа на „Фермата на животните“ на Оруел – теза: „Някои демократи са по-демократични от всички останали“. Но това вече е диктатура и тоталитаризъм, могат да си помислят обикновените граждани. И те ще бъдат прави. Единствената разлика е, че еднопартийният тоталитаризъм действа открито, докато тайната власт, която стои над многопартийната система, трябва да крие самия факт на своето съществуване.

Това вече не може да бъде сторено. Живеем в свят, в който дълбоката държава се превръща от конспиративна фантазия в ясна и категорично фиксирана политико-социална и идеологическа реалност.

По-добре е да се изправим честно пред истината. Дълбоката държава е нещо сериозно.

Източник